Летя си Никодим над села и паланки, та взе, че прелетя и над една малка полянка, оградена с малки ниски хълмчета. Мислеше си :”Тамън достатъчна за голямата ми опашка. Ще взема да поседна малко да отдъхна, че много път пролетях и крилата ми взеха да сдават багажа”.
Речено-сторено. Приземи се нашия славен герой на малката полянка. От многото летяне на високо му беше станало студено и той реши, че може да си накладе огън. Видя той в ъгъла на полянката една купчинка дръвца и главата, която отговаряше за огньопаленето влезе в действие.
Добре, обаче от висотата на змейското си достолепие, таз точно глава (падаше си малко късогледа) не беше различила, че таз купчина дърва не е просто купчина, ами колибка. Малка изтърбушена, но все пак колибка. В момента, в който от единия край взе да се надига пушек, от другия край настана една крамола, че късогледата огньопалеща глава взе да се пули и се надигна. Обърна се към другите си посестрими и рече: „Долу става нещо, ама нали недочувам и недовиждам, я вие проверете какво е.” Една от другите глави, която си падаше суперчуваща, супервиждаща и полиглотка, се наведе надолу да провери за какво иде реч.
Долу в ниското, при купчината дърва, която беше малка изтърбушена колибка, скачаха и врещяха две малки деца. Писъците им бяха на някакъв странен език, който след малко размишления полиглотката успя да разпознае, че е древнотевтонски с малко западно пропаднало диалектно звучене. В крайна сметка от виковете успя да схване следното:
- Ей, ти змей-горянино! Да ни оставиш къщата намира! Кой си ти, че си позволяваш да палиш чужди имоти, а? За какъв се мислиш?
Никодим седна от изненада на земята. Ако се беше случило това преди няколко месеца сигурно щеше да повика братята си на помощ, но след толкова изпитания по пътя дотук, той успя само да се изненада. Ха-ха, някакви малчугани да му се репчат и да му налитат на бой, без грам страх от неговото змейско и многолетно, но все пак младежко достолепие. Ха-ха, змея започна да се търкаля по полянката наляво и надясно.
В това време малчуганите гледаха втрещени лудешкия танц на Никодим. Не бяха виждали никога през живота си змей, да не говорим, че някак си не можеха да си представят страшилище от този калибър да се тръшка от смях, да бълва огън и да им говори забравения от всички хора диалект.
Малките човечета бяха зарязани в гората от баща им, заради новата му жена – злата вещица, разплутата дебелана Брунхилда. Те успяха със собствени сили да се преборят за оцеляване в гората и сами си построиха къщичката, която в очите на Никодим изглеждаше на купчина сухи дървета за огрев (ама само в очите на късогледата огнедишаща глава). Фридолин и Каролина се казваха малчуганите и не помнеха вече колко време са изкарали в гората. Май им беше време да ходят на училище, ама от Херцогството наблизо не можеха да ги издирят, за да се научат на четмо и писмо.