Борбата с рака на гърдата - духовно оцеляване, физическо преодоляване 84

Yana_V, Когато бях на консултация при д-р Хатър, тя ми каза че се занимава основно с реконструкция и не иска да се взема случаи с органосъхраняваща операция, но може да ме препрати към колегите си от гръдна хирургия, които също ще ми направят сентинелна биопсия ( аз основно зареди нея отидох при Хатър). Понеже вие така или иначе се лекувате там ,може да попитате.

И аз бях при д-р Хатър. Каза ми, че за сентинелната биопсия насочват пациентите в Сити клиник ден преди операцията.

Напомням, че имаме право на 122 лева за перука. Ако ще купувате от някой магазин, който работи със здравната каса, може да си купите по-скъпа перука, да ви приспаднат тези пари и да доплатите. На мен протокола ми го пусна сестрата от лекарската комисия, където ходих за болничните. Тя изпрати по електронен път протокола до ЗК, от там ми се обадиха сред две седмици, продиктуваха ми един номер и с този номер в Амоена ми приспаднаха парите от цената.
Та ако сте се спрели на перуки от такъв магазин, възползвайте се от каквото ви се полага.
Вече са споменавани докторите Валентин Иванов младши, Плавдив, Вълкан Иванов, Варна, и лекарите в УниХоспитал а напоследък срещам името и на една млада лекарка в клиника Щерев - Мариела Василева. Ето това е нейния сайт: https://raknagardata.com/
Имам спомен, че и в Александровска правят, но не съм сигурна.
Аз лично бялата я понесох по-добре от червената, защото не ми се гадеше.
При мен имаше болки в краката и таза, разстройство, умора и ми опадаха вежди и мигли.
И да кажа, че и без коса се възприемах, но като ми опадаха веждите и миглите не можех да се гледам в огледалото. Много ми беше гадно без тях и все едно друг човек бях.
Така че който е на Паклитаксел, да помисли и за това, а не само за перука.
******
Аз днес се боядисах с шампоан-оцветител. И си купих спирала и гланц за устни. Не съм се боядисвала от 20 години, а грим съм слагала десетина пъти за последните десет години.
Но виждам, че физически почнах да се чувствам по-добре, а в главата- не.
Затова натискам да променя нещо и това ми се видя най-лесно.
Макар че днес гледах клипчета за гримиране, леле майко, много сложно, все едно за атомна физика гледах.
Добре че е ММ, грабна една спирала напосоки и ме избута към касата, иначе още щях да стоя и да се дзверя.
Май няма да стигна до промяна в тая посока, ще трябва да мисля за нещо друго.

Включвам се с мнение за д-р Мариела Василева - нямам лични впечатления, но имам мнение на нейни пациентки, които се кълнат в професионализма й. Изключително доволни, твърдят, че е лекар, който дава насоки, не пести думи и време и се интересува от пациента си. Прави и реконструкция мисля.
Хубави, здрави и спокойни празници на всички!

Защо хората са толкова злобни и толкова ограничени. Как може да отидеш и да питаш( майка ми) ама вярно ли е, че дъщеря ти е болна?! В малкото село , селските и прости , ограничени виждания и разбирания преливат. Вече не ми е толкова страшно от самия факт, приех го( така мисля поне), а от съжалението, злобата и начина ,по който те гледат, шушукат, разпитват и чакат....да ти се случи най-лошото. Отвратена, омърсена и .... чувствам се ужасно!

Всеки се сблъсква малко или много с хорското любопитство.Аз също живея в малко населено място и се сблъсках и с това.В началото реагирах като теб,после си зададох въпроса "Защо го правя? Защо се ядосвам?"Еми отговорих си- все още не бях приела напълно диагнозата и това, през което трябва да премина.
Тогава започнах да чета темите тук,да работя върху начина си на мислене чрез гледане на различни клипове и четене на книги,които момичетата препоръчваха за духовен мир и спокойствие.И нещата ми се получиха.Не ме интересува какво мислят и как ме гледат познати и непознати.Важно ми е как се възприемам аз и как ме възприемат децата ми и семейството ми.Когато аз съм спокойна и те са спокойни и ме подкрепят много!
Опитай и намери начин да не си създаваш негативни емоции! Това най- много  ни вреди !
Ако имаш нужда да споделиш или поговориш с някого- съм насреща! ❤

Понякога не е заради любопитство, а заради желание до се помогне.
Свеки вече няколко рецепти за подсилване се опитва да ми пробута, споделени от загрижени съселяни и роднини. И не го казвам иронично, хората наистина се опитват да помогнат.
Ама  мед не обичам, сурови жълтъци ме е страх да пия, с бъзето също не се спогодихме, та засега няма полза.
Преди 20 години, когато майка ми беше болна наистина имаше по-големи предразсъдъци. Някои хора престанаха да идват вкъщи и минаваха на другия тротоар като ни видеха с брат ни, все едно бяхме чумави. Става дума за село с  по-малко от 200 човека и два магазина,  всички се познавахме. После на погребението дойдоха.
Сега ми се струва, че хората са по-информирани, а и благодарение на медицината има повече болни и оздравее хора, не е като да си обречен.
Понякога и всичко е в главите ни, защото не знаем какво си мислят другите. На мен ми се струваше, че мислят, че нямам вежди и мигли, а те може да са си мислили какво ще готвят за вечеря. 🫤

Да ви кажа, момичета, в София живея. Познаваме се и тук - особено съседите. Определено мога да кажа, че ме избягват част от хората, с които съм имала уж по-близки отношения. Ходех с перука, основно защото верно ме гледаха с тюрбан като чумава. Сърдита съм, признавам, и на една приятелка, която просто ме заряза - все едно мога да я заразя. И от роднини мога да се оплача, че не се интересуваха жива ли съм. За клюкарки - да не говорим! Имам си едни бабички, които ме зяпаха като минавам покрай тях и току ме спрат с глупав коментар. Нейсе! Остават наоколо само стойностните приятели и роднини. Мисля, че трябва голямо сърце и много смелост за да не зарежеш онкоболен. Трябва да обръщаме внимание на тези, които ни обръщат внимание. Когато се разболях, едната ми приятелка, която мина пет години преди мен през друг рак, ме предупреди, че ще загубя приятели и роднини, че ще ме избягват разни хора. Не й повярвах, а така стана. Те губят, не ние. Светли празници!

Опосумче, ти все от хубавата страна гледаш да го погледнеш, ама то в случая няма такава. Тука хората не са като в Америка. Възхищавам се как си ходиш без перука и не ти пука. Аз не мога, признавам си.
Значи и в София си е същото. Ама нали повечето софиянци са от селата.
Светли празници на всички!

Момичета, диагнозата ме научи, че хората винаги ще говорят, коментират, ще измислят и преувеличават дори. Но всяко чудо за три дни. Въобще не бива да ни пука. Аз не исках много хора да знаят, за да не ме натоварват със съжалителни погледи и коментари. Но моите родители разказаха май  на всички, които познаваме. Загубих приятелки, за което се радвам. Защото съм се раздавала максимално за тях, всячески. Никой не е застрахован. Наскоро една "приятелка" ми звънна и заключи "Да сме живи и здрави, на кой колкото му е писано. Как да отнемеш надеждата на човек болен от рак". Мислих го два дни как въобще й дойде да ми говори така, после установих, че проблемът е в мойте възприятия.
Наистина губиш приятели, но пък намираш нови и то много по-стойностни.
Комуникирам си с момичета с нашата диагноза и има няколко, които не пропускат да ми дадат примери с жени загубили битката. Съжалявам, но спрях да си говоря с тях. Три от момичетата, с които се лекувах вече са с метастази. Много се сдухах, честно. Не спя почти. Обаче им звъня през ден, окуражавам ги, давам им само положителни примери. Тежко им, на мен също. Съпричастна съм. Онколожката ме помоли да спра да общувам с тях, както и да чета на кого какво. Обаче не съм такъв човек. Чувствам го, че съм ги загърбила, предала. Това е немислимо за мен, ще се тормозя повече.... никога не съм била егоист.
От всички теми, които съм изчела, стигам до заключението, че всичко опира до късмет. Не е само до нагласа.
Иска ми се и вярвам, че лечението, което проведох/провеждаме помага и действа.  Трябва да сме спокойни и щастливи. Всеки да прави това, което го кара да се е чувства щастлив. (Прегръдки за всички).

В голям град живея( не най- големия, но най- разрастващия се в последно време). Такива тъпи коментари съм чувала, че ми падаше ченето, как може изобщо да си го помислиш, камо ли да го изречеш..., но факт- благодарна съм на рачето, че ми отвори очите и ме оттърва от хора, които просто присъстваха и изтърпявах в живота си!

Мен толкова да не ми пука кой как ме гледа.... всъщност нямам и представа даже как ме гледат, то си е тяхна работа. Ама аз съм си перде по принцип. Работя доста публична работа. Много хора ме познават поне визуално, а и не само. До сега съм се сблъсквала основно с непоискани съвети. Един колега ми сглоби мега тъпо изречение как "ракът на никой не прощава". Аз му казах, че мен ще ми прости, да не ме мисли и чак ми стана смехотворно. Кой каквото го глава учи, но съм сигурна, че болшинството хора мислят доброто. Не винаги успяват да го изразят просто.

Мили момичета, на времето имахме в гимназията един млад учител по математика, който като ни изпитваше (докато ние треперихме ), винаги казваше: "Спокойно, каквото и да кажете, няма да сбъркате." И ние се отпускахме и започвахме, къде вярно, къде грешно, но той ни помагаше. Често се сещам за тези негови думи в живата ми! Когато не знам отговора на нещо, винаги се сещам, че ще да има решение..
Споделяла съм с вас, че от както ми се случи това с диагнозата, аз си споделям с хората за нея и за това че преминавам през този нюанс, най-вече, за да акцентирам да се преглеждат редовно и да търсят добри специалисти. Даже много близки мои познати, и не чак толкова близки си записаха часове за профилактични на гърда. Това ме радва, защото все още има неглежиране, а факт е, че тази болест засяга все по-млади момичета, които дори още нямат дечица... Хората са толкова шарени, също като мен.. шарен е този свят в който Бог ни е създал... благодарна съм, че до сега не съм усетила към мен злоба или съжаление заради болестта, а само кураж и борбеност - споделяме си и си говорим свободно за болестта. Не знам дали е правилно, но аз споделям болестта, отварям я на вън, не я затварям в себе си.. поне така си мисля де Всеки проблем си има решение, ние сме част от това решение - да започнем от вътре на вън, и да сме над нещата! А който к'вото иска да говори, "игнор", ако ми е извън философията!
Хей, всички ще живеете дълъг и щастлив живот! Вярвам го, повярвайте го и вие! Амин!
Кис ю all, бейбис

Аз по такива причини не желаех да се знае, че имам тази диагноза и се лекувам.Затова държах перуката да прилича максимално на истинската ми коса - цвят и прическа.Много малко хора покрай мен знаеха какво ми се случва.Въпреки, че перуката беше много дълга, се чувствах комфортно с нея, беше дори по- хубава от моята коса.Това ми даде самочувствие да излизам и почти да не мисля за вида си. Спести ми съжалителните погледи и непоисканите съвети. Който пък знаеше, като ме срещнеше, оставаше като онемял, явно защото изглеждах добре, а е очаквал да съм като мумия.

Аз пък съм забелязала, ме животът никому не прощава. Днес сме ние, утре те - “здравите” Баба казваше “не се чуди на хорските несгоди” Живеем си живота и не обръщаме внимание. Никога не съм била любопитна и обсъждаща, а сега към мен всички са. Случва ми се понякога с такова съжаление да ме гледат, сякаш е някакъв протокол на поведение като разцоваряш с човек, който се лекува от рак. Чак понякога става толкова конфузно, че аз като клоун, за да извадя отсрещния дебил от ступора, в който е застанал мълчаливо и гледайки състрадателно, аз се хиля и го успокоявам, че вс ми е наред….. а после се чувствам тъжна и изсмукана и някак “обща”, сякаш съм позволила на някаква глутница псета да ми разръфат и разнасят из прашната улица мръвките, които с такова наслаждение късат от мен, от душата ми. Вече се уча да не търся погледи, минавам като влак и нямам цензура, особено към въпроси от сорта “имаш ли косичка” или “момченцето още с теб ли е”